Как една обиколка на населените места в община Созопол за залепяне на предизборни плакати неочаквано се превърна в пътепис. Срещнахме се с хора, чухме интересни истории и видяхме неща, за които си струва да разкажа.
Община Созопол не е особено голяма по население, но като територия и разстояния между населените места е съвсем друга работа. Ако решите да обиколите всичките ѝ села, най-добре си отделете поне два дни. Особено ако не искате само да преминете през тях, а да спрете, да поговорите с някого и да разгледате.
Ние разделихме обиколката на два маршрута. Първият, с тръгване от Созопол, беше около 60 километра и включваше Равна гора, Росен, Атия, Черноморец и Равадиново. За втория използвах възможността да пътувам с човек от Бургас и решихме да обиколим селата в северната и вътрешната част на общината. Този маршрут се оказа почти два пъти по-дълъг. И въпреки че първоначално бяхме включили и Габър и Вършилово, времето не ни стигна за тях.
Първи ден: От Созопол до Равна гора и обратно
Равна гора
За Равна гора вече съм разказвала в един предишен разказ, когато бях там като член на избирателна комисия. Затова този път няма да се спирам подробно на селото.
Пристигнахме в събота сутринта и се учудихме колко е пуст площадът. По-късно разбрахме къде вероятно са всички. В съседното село Росен имаше панаир.
Росен
Росен е едно от големите и сравнително оживени села в общината. Има дори две избирателни секции, което за нашите села си е показателно.
Този ден беше особено оживено. На площада имаше панаир със стрелбища, фургони, сергии с храна, сувенири и всякакви джунджурии. Подготвяше се и фолклорен концерт, който трябваше да започне по-късно. Пред читалището жени в народни носии вече се събираха и репетираха.
Докато лепяхме плакатите на определеното табло, наблизо на една пейка седяха няколко момчета, около двайсетгодишни. Приятелката ми ги попита кои от кандидатите предпочитат, като посочи плакатите на различните партии.
„Който плаща повече“, отговориха те.
Без колебание, без смущение, без дори да се замислят, че всъщност говорят за нещо незаконно. Съвсем естествено, сякаш ги бяхме попитали от коя сергия ще си купят нещо.
Продължихме нататък, но този отговор ми остана в главата.
Атия
Атия е интересно място, защото всъщност има две обособени части, които местните наричат горното и долното селище.
В горното са старите миньорски блокчета, останали от времето, когато тук е имало активен рудодобив. Живеят предимно по-възрастни хора. Наоколо има и вилна зона, която напоследък привлича купувачи на имоти, включително от Бургас. Може би постепенно това ще донесе нов живот в района.
Долното селище е по-различно. Там има както миньорски, така и военни жилищни блокове, в които някога са живели военнослужещи от близката база. Населението изглежда по-младо, а близостта до Бургас е голямо предимство. Градът е само на около 15 километра, при това по удобен път. Можеш да живееш в Атия и спокойно да работиш в Бургас, без всеки ден да се луташ по тесни селски пътища.
Тази близост до големия град се оказа една от основните разлики, които забелязахме между селата в общината.
Черноморец и Равадиново
В Черноморец се отбихме само за кратко. Там ще трябва да се върнем специално, така че този път не останахме дълго.
Последната ни спирка беше Равадиново. То вероятно е едно от най-познатите села в общината – намира се само на около три километра от морето и по едно време беше тръгнало да се развива като курортно селище. Когато не достигаха квартири в разгара на сезона, преди крайбрежието да се презастрои. Днес повечето хора го свързват със замъка и аквапарка.
Тук всичко около предизборните плакати беше спокойно и подредено. Имаше определени места, нямаше плакати, разлепени където не трябва, и свършихме работата си без никакви затруднения.
Така приключи първият ден.
Втори ден: По далечните села
Вторият маршрут започна от Бургас. Използвах възможността да пътувам с човек оттам, за да посетим селата, до които достъпът откъм Бургас е по-удобен.
Това не е случайно. Част от населените места в община Созопол са много по-тясно свързани с Бургас, отколкото със самия Созопол. Хората работят там, пазаруват там, ползват различни услуги. Преди години едно от селата по маршрута – Извор, което също беше част от община Созопол, дори премина към община Бургас.
Първата ни спирка беше Присад.
Присад е много красиво село до Мандренското езеро. И малко тъжно.
Още на площада се усеща колко малко хора са останали да живеят тук. През почивните дни идват собствениците на вили и къщи, които местните наричат „виладжии“, но през останалото време селото е почти пусто.
Поговорих с един от жителите и той ми разказа за живота тук. Няма хранителен магазин. Няма лекар. Няма работа. Повечето постоянни жители са възрастни хора, за които дори най-обикновеното пазаруване е проблем. На места и мобилният обхват е лош.
А селото е хубаво. Има къщи, дворове, спокойствие, природа. Само хората стават все по-малко.
Поне що се отнася до организацията на предизборната кампания, тук кметицата заслужава похвала. На площада беше поставена заповедта с точно определените места за агитационни материали. Имаше три табла и никъде извън тях не видяхме плакати.
Някой беше минал преди нас и беше облепил две от таблата с плакати на един кандидат от край до край. Наложи се да поставим нашите върху част от тях.
Това е нещо, което не разбирам. Защо трябва да заемеш цялото пространство, когато е ясно, че то е предназначено за всички кандидати? Ние, когато намерим празно табло, поставяме плакатите си в единия край и оставяме място за останалите.
Но поне в Присад правилата се спазваха.
Зидарово
В Зидарово картината беше съвсем различна. Още на влизане в селото започнахме да забелязваме предизборни плакати по електрическите стълбове. Почти всеки стълб по пътя ни беше украсен с лика на един и същ кандидат.
Стигнахме до площада и потърсихме заповедта за определените места за агитационни материали. Нямаше я нито на вратата на кметството, нито на информационното табло.
Затова се обадих в кметството. Служителката ми обясни, че можем да лепим на бялото табло и на още едно, върху което имаше винил. Но държеше изрично да ме предупреди, че никъде другаде нямаме право да поставяме плакати.
А аз стоях насред село, в което вече бях видяла десетки плакати по стълбовете. При това вече поизбелели и накъсани – личеше си, че не са „от вчера“.
Малко по-късно се обади и кметът, за да уточни, че всъщност имаме право да използваме само едното табло.
Така в Зидарово, сред десетки плакати, поставени по електрическите стълбове, ние залепихме точно един. На единственото разрешеното място.
Не защото нямахме повече плакати и ние.
Крушевец
След Зидарово продължихме към Крушевец. Това е едно от сравнително големите и оживени села в общината, с разнообразно население и доста по-добри възможности за живот от малките, отдалечени села.
Голямото му предимство е местоположението. Намира се на пътя за Малко Търново, който осигурява удобна връзка с Бургас. А когато през едно село минава оживен път, това означава и повече възможности за търговия, заведения и различни услуги.
Крушевец има и традиции в лозарството. Някога много хора са се занимавали с отглеждане на лозя, а и днес в района все още има лозови масиви.
Тук също забелязахме плакати по електрическите стълбове. Казаха ни, че кметицата отсъства, но че обикновено държи на спазването на правилата и вероятно ще разпореди премахването им, когато се върне.
На площада обаче имаше чисто ново, голямо табло за агитационни материали. И беше празно.
Поставихме два плаката от едната страна и един от другата, като оставихме достатъчно място за всички останали кандидати.
Толкова просто може да бъде.
Индже войвода
Последното село, до което успяхме да стигнем, беше Индже войвода.
Бях идвала тук преди доста години и помнех мястото като красиво, малко планинско село. Пътят към него е с множество завои и постепенно пейзажът се променя. Докато Крушевец е разположен в сравнително равнинна местност, тук вече имаш усещането, че навлизаш в планината. Въздухът е различен, гледките са красиви, наоколо е зелено и спокойно.
Но селото, което заварих, ме натъжи.
Разговаряхме с местен човек и се оказа, че Индже войвода вече е последвало съдбата на Присад. Няма хранителен магазин. Хляб докарват два пъти седмично. За да си напазаруват, хората трябва да ходят чак до Крушевец.
А какво прави възрастен човек, който няма автомобил?..
Доскоро тук имаше и земеделска ферма, с която бе направен опит да се съживи местната икономика. По-късно прекратиха дейностт. Днес селото изглежда все по-пусто.
Трудно ми е да опиша колко тъжно е да видиш такова красиво място, в което животът постепенно угасва. Особено когато си го виждал преди години и помниш, че не е било така.
А Габър и Вършило?
Те останаха за следващия път.
Първоначално бяхме включили и двете села в маршрута, но разстоянията се оказаха големи, а ние спирахме, разговаряхме с хората и времето напредваше.
Особено съжалявам за Вършило. В избирателния списък там има едва 21 души. Следя публикациите в местната група и селото изглежда изключително красиво. Но голяма част от публикациите са на хора, които вече не живеят там. Хора, които са заминали, но продължават да се връщат поне със спомените си към родното място.
Накрая останаха не плакатите
Когато тръгнахме, си мислех най-вече за маршрута, за това къде трябва да спрем и дали ще успеем да поставим плакатите навсякъде.
Но след тези два дни най-силно ми останаха разговорите с хората в Присад и Индже войвода.
Защото разликата между селата в община Созопол е огромна. В едни има магазини, заведения, работа наблизо и удобен път до Бургас. В други няма дори откъде да си купиш хляб.
Не очаквам държавата или общината да откриват предприятия във всяко село. Нито да създават изкуствено работни места. Но има някои съвсем елементарни неща, които могат да направят.
На първо място, пътища.
Когато човек няма работа в селото си, той започва да пътува до града. Но ако всеки ден трябва да разбива автомобила си по лош път и да губи часове, рано или късно си задава въпроса защо изобщо продължава да живее там. И се премества в Бургас.
След него остават празна къща и още едно село с един жител по-малко.
После идват водоснабдяването, канализацията, мобилното покритие. На места през лятото водата не достига и хората разчитат на собствени сондажи. На други дори телефонната връзка не е сигурна.
Това не са някакви грандиозни искания. Това са основни условия, за да могат хората да продължат да живеят по родните си места.
В едно от селата ме попитаха:
„А какво направи Европейският съюз за нас?“
Замислих се. За конкретното село вероятно не е направил почти нищо.
Но Европейският съюз няма да тръгне да обикаля селата на община Созопол и да пита хората от какво имат нужда. За това има местна власт. Тя трябва да познава проблемите, да търси възможности за финансиране, да подготвя проекти и да кандидатства.
Близо двайсет години сме член на Европейския съюз. През това време общината е управлявана от двама кметове. Европейско финансиране е имало, реализирани са и големи проекти. Но за някои от малките села сякаш времето е спряло.
И докато чакаме някой да направи нещо, хората продължават да си тръгват.
Тръгнахме да лепим предизборни плакати, а се върнах с усещането, което винаги ме съпътства след подобни обиколки. С тъга за красивите ни села, които постепенно опустяват. И с мисълта, че не е задължително да бъде така…