За носталгията, несигурността, която носи новата технологична революция и завръщането на консерватизма. И защо във времена на голяма промяна липсата на лидерство отваря място за популизма.
Как се случи така, че България сякаш отново започна да се връща към неща, които вече веднъж беше отхвърлила?
Едно от лесните обяснения е носталгията. Част от хората, които са живели при социализма, днес си спомнят преди всичко сигурната работа, ниските цени и предвидимия живот. Вафлата от 6 стотинки остана в спомените, докато дефицитите, ограниченията и липсата на свобода постепенно избледняха. При това говорим за поколението, значителна част от което през 90-те години вече беше отхвърлило същата система, в това число и на протести по площадите.
Има и количествени данни за тази огромна промяна в паметта и нагласите. През 1991 г. 76% от пълнолетните българи оценяват Тодор Живков отрицателно. Малко повече от две десетилетия по-късно, през 2014 г., само 25% го оценяват негативно. Социолозите от „Алфа Рисърч“ описват и как споменът за социализма постепенно се измества към спокойствието, сигурността, липсата на безработица, безплатното здравеопазване и образованието, докато познанието за ограниченията на режима избледнява.
А едно проучване от 2023 г. дори нарежда Тодор Живков като личност, която според анкетираните е допринесла в най-голяма степен за развитието на България, преди Хан Аспарух, Хан Крум, Цар Борис I, Георги Раковски, „Всички будители“ и др. Самата статия, отразила резултата, е озаглавена: „1/3 от българите искат пак при Живков“.
Така че донякъде може да се обясни защо хора, които веднъж са отхвърлили този строй, години по-късно започват да гледат на евентуалното му завръщане не като заплаха, а като на нещо хубаво.
По-трудно е обаче да се обяснят следващите поколения.
Те нямат младост, по която да носталгират в социализма. И въпреки това за много от тях вече не изглежда толкова странно държавата да бъде управлявана от хора, произлезли от старите партийни среди, свързани с Държавна сигурност или с престъпните мрежи на „прехода“. За разлика от по-възрастните, те не са забравили значението на тези връзки. За много от тях то просто никога не е станало част от историческа памет.
Българското обяснение със соцносталгията обаче не е достатъчно. Защото България не е изолирана от една много по-широка тенденция – от преизбирането на Тръмп с лозунг за връщане към по-доброто минало, до нарастващото влияние на популистки и националистически партии в Европа. И промяната не е само сред възрастните.
Проучване на Ipsos и King’s College London от 2026 г. сред 23 268 души в 29 държави показва обезпокоителна тенденция. С твърдението, че съпругата винаги трябва да се подчинява на съпруга си, са съгласни 13% от мъжете бейби бумъри и 31% от мъжете от Gen Z. Подобни разлики има и при други въпроси за традиционните роли на мъжете и жените.
Това вече трудно може да бъде обяснено с остаряване и идеализиране на младостта. Дали няма друг възможен общ знаменател?
ТЕХНОЛОГИЧНАТА РЕВОЛЮЦИЯ И НЕСИГУРНОСТТА, КОЯТО ТЯ СЪЗДАВА.
Големите технологични революции винаги са били съпроводени от периоди на несигурност, особено в ранните им етапи, когато старият модел вече започва да се разпада, а новият още не е придобил ясни очертания. Днес отново се намираме именно в такъв период. Индустриалната революция унищожава едни професии, създава други и променя начина, по който хората работят и живеят. Същото се случва с електрификацията, масовото производство, автоматизацията и компютрите. Новите технологии в крайна сметка създават нови възможности, но преходът между стария и новия свят никога не е безболезнен.
Днес сме в ранния етап на поредната технологична революция. Различното е скоростта, с която тя се развива, и фактът, че вече засяга не само физическия и рутинния труд, а все повече и интелектуалния.
Изкуственият интелект е най-видимата част от тази промяна. Той вече променя труда, професиите и самата представа какво трябва да умееш, за да имаш място в икономиката след десет или двайсет години.
Дълго време отговорът на технологичната промяна изглеждаше сравнително прост: образование. Учи, придобий професия, натрупай знания и ще имаш по-сигурно място в новия свят.
Сега дори тази последователност става по-малко предвидима.
Ювал Ноа Харари пише още през 2018 г., че голяма част от онова, което децата учат днес, може да бъде без значение през 2050 г. Според него ключовото умение ще бъде способността човек непрекъснато да учи и да се променя, включително да се „преизобретява“ професионално многократно през живота си.
Генеративният AI ускори този процес много повече, отколкото тогава можеше да се предвиди. Международната организация на труда изчислява, че един от всеки четирима работещи в света вече е в професия, изложена в някаква степен на генеративен AI. Засега очакването е по-скоро работните места да бъдат преобразувани, отколкото просто премахнати.
Данните на Stanford Digital Economy Lab за САЩ показват, че при 22-25-годишните в професии, силно изложени на AI, заетостта е с 19% под нивото, на което би била, ако се беше движила като тази на връстниците им в по-слабо изложени професии. При по-опитните работници не се наблюдава подобна разлика. В същото време изследователите не откриват масово изместване на работници от AI в икономиката като цяло.
Това поставя интересен проблем. Опитният специалист с AI може да свърши сам част от работата, която преди е възлагал на младши колега. Но точно чрез тази работа младшият специалист е натрупвал опита, необходим, за да стане старши.
Ако започнем да премахваме първите стъпала на професионалната стълба, откъде ще дойдат следващите опитни специалисти?
За младите несигурността вече не е само „ще загубя ли работата си?“. Тя може да започне много по-рано: има ли смисъл да инвестирам четири или пет години в професия, ако още преди да завърша не знам как ще изглежда тя?
Тази промяна не засяга само отделния човек. Тя пренарежда цели икономики.
САЩ и Китай водят технологична надпревара, а Европа се опитва да не остане между тях само като потребител на чужди технологии.
А България влиза в същата революция от още по-задна позиция. През 2025 г. AI технологии използват 20% от предприятията с поне 10 служители в ЕС. В България са 8,5%, като след нас са били само Полша и Румъния. Европейската комисия продължава да отчита сериозни проблеми у нас с дигиталните умения, дигитализацията на малките и средните предприятия, внедряването на напреднали технологии и иновационния капацитет.
Това е много по-конкретна несигурност от общото усещане, че „времената са несигурни“. Променят се правилата, по които човек избира образование, професия и кариера. Променят се отрасли. Променя се разпределението на икономическата сила между държавите. И никой все още не знае докъде ще стигне тази промяна.
Ето тук връзката с политиката става интересна.
Мета-анализ на 36 изследвания, публикуван в British Journal of Political Science, установява значима причинна връзка между икономическата несигурност и подкрепата за популизъм. В изследванията икономическата несигурност включва именно шокове като загуба на работа, търговска конкуренция, автоматизация и несигурност на пазара на труда. Авторите намират, че икономическата несигурност обяснява около една трета от наблюдаваните в изследванията скокове на популистка подкрепа.
Но това не означава, че несигурността, съпътстваща ранния етап на технологичната революция, автоматично тласка хората към консерватизъм.
Несигурността сама по себе си няма идеология.
Едни и същи икономически сътресения могат да произведат различни политически реакции. Самият мета-анализ посочва като важни посредници социалната защита, образованието, възрастта и „политическото предлагане“ – какви обяснения и решения политическите сили предлагат на хората.
И точно тук се появява въпросът за лидерството.
Никой политик не знае как ще изглежда пазарът на труда след двайсет години. Нито Европейската комисия, нито американското, нито китайското правителство разполагат с готова карта на бъдещето.
Но има огромна разлика между това политиката да се опитва да подготви обществото за промяната и това да използва породения от нея страх. Лидерите правят първото, популистите – второто.
Какво трябва да учат децата? Как ще започват кариера младите? Как ще се преквалифицира човек на 50? Какво ще стане с хората, чиито професии се променят? Това са реалните въпроси на новата технологична революция, за които трябва да се търсят решения.
Изглежда обаче е по-лесно да бъдат посочени други причини за несигурността: мигрантите, Брюксел, еврото, „джендърът“, някой, който ще ни „въвлече във война“. Вместо сложното бъдеще да бъде обяснено – да бъде обещано връщане към познатия стар ред – различен за всеки народ.
Общото е несигурното бъдеще. И когато липсва лидерство, което да предложи посока през промяната, пред хората остава въпросът:
Какво бъдеще им се предлага, за да поискат да гледат напред?