Deutsche Bahn, една тръба и едно пристанище

За Deutsche Bahn, една тръба, едно пристанище и възходът на популистките партии. Когато реалните проблеми стоят нерешени достатъчно дълго, те започват да рушат не само инфраструктурата, а и доверието в системата.

Преди няколко дни един германец ми разказа за проблемите с германската железница Deutsche Bahn – закъсненията, изпуснатите връзки и за това как вече не може да разчита на разписанието. Ако трябвало да пристигне някъде в определен час, започнал да хваща предишния влак – половин час, понякога час по-рано. За всеки случай. Особено възмутен беше от отношението на швейцарците: „Представяш ли си, те дори забраниха нашите влакове да влизат в Швейцария!“ Звучеше толкова невероятно, че по-късно проверих – наистина при закъснение някои германски влакове биват спирани, преди да продължат по швейцарската железопътна мрежа, за да не пренесат закъснението върху нейното разписание.

От тона и жестовете му обаче аз усетих нещо повече от обикновеното раздразнение на пътник. Човекът беше засегнат, почти обиден, че германските железници са стигнали дотам другите да ги третират като ненадеждни и безотговорни. Не самите закъснения ме изненадаха – за проблемите на Deutsche Bahn се говори от няколко години. Изненада ме начинът, по който той ги преживяваше. Сякаш страната му губи нещо от себе си. Дисциплината и надеждността са част от представата за Германия и прословутата „немска точност“ – не само нашата, а и тяхната собствена. А човекът срещу мен продължаваше да живее според този стандарт: влакът може да закъснее, но той не иска да закъснява за работа и затова тръгва по-рано.

Пак така преди няколко дни, в един от репортажите за изборите в Германия, чух привърженик на AfD да казва нещо в смисъл: „Това вече не е Германия, която беше. Загубихме себе си.“ И тогава направих връзката. Същото усещане бях чула и в разказа за Deutsche Bahn, макар човекът срещу мен изобщо да не говореше за политика. Първоначално приех думите на привърженика на AfD като част от неизменната им тема за миграцията. Но дали точно миграцията поражда това усещане? Или причините са много повече – поскъпването на живота, трудното намиране на жилище, несигурността за работата, проблемите в икономиката, новите технологии, закъсняващите влакове, чувството, че животът става по-несигурен и страната вече не функционира така, както си свикнал да очакваш от нея?

Зад усещането, че „Германия вече не е същата“, стоят реални и различни проблеми, които нямат един-единствен виновник. А когато някой събере цялото това недоволство в едно просто обяснение и посочи удобния виновник – мигрантите, започва да изглежда така, сякаш именно те са отговорът на всичко. Може би затова понякога аргументите на тези хора ни изглеждат толкова странни: те говорят за мигрантите, а част от причините за собственото им недоволство очевидно са съвсем другаде.

Когато проучвах проблемите на Deutsche Bahn, открих, че германският министър на транспорта Патрик Шнидер също отива по-далече от разговора за релси и разписания. Според него, когато хората остават с впечатлението, че държавата не може да се справи с очевидни проблеми като разрушени мостове и постоянно закъсняващи влакове, това вече застрашава доверието в самата държава. 

През март той го казва още по-силно: състоянието на Deutsche Bahn се движи в „посока, застрашаваща демокрацията“.

И това е важното – проблемът е истински. Не е необходимо някой да убеждава германеца, че влакът му закъснява. Манипулацията може да дойде след това – когато някой вземе натрупаното недоволство, обясни му кой е виновен и го насочи в желаната политическа посока.

Нещо подобно се случва и с доверието към Европейския съюз у нас. То не се подкопава само от пропаганда за криви краставици и уж забранени розови домати, а и от съвсем реални, видими проблеми.

В Черноморец с около 11 милиона лева европейско финансиране беше построено ново пристанище. След изграждането му бе нарушен естественият отток на водата от централния плаж, той започна да се заблатява, а проблемът вече засяга туризма и поминъка на хората.

А в Созопол около 58 милиона лева европейски средства бяха вложени във водния цикъл – най-големия европейски проект в общината. Част от него е тръбата, която наскоро изплува от морето, стана известна като „созополското Неси“ и показа, че и там има сериозен проблем.

И при двата случая има още нещо общо – проблемът е пред очите ни, но няма ясен отговор как се е стигнало дотам и кой носи отговорност. За тръбата тази година разбрахме, че дори са се водили дела, но в крайна сметка нито имаме посочен виновник, нито проблемът е решен. А това е обичайно при много от некачествените ремонти и проекти у нас – виждаме резултата, но почти никога не стигаме до конкретната отговорност. И тук се появява паралелът с германеца от началото на този разказ. Както проблемите на Deutsche Bahn разклащат представата му за Германия като подредена и надеждна държава, така подобни проекти разклащат и нашата увереност, че „европейско“ означава качество, контрол и отговорност – и че тези стандарти важат и за нас.

Тъкмо в тази пролука между очакването и видимия резултат лесните обяснения намират място. Както в Германия различни и много по-сложни проблеми могат да бъдат събрани под едно обяснение – „мигрантите“, така и тук някой лесно може да посочи друг удобен виновник. Колкото по-дълго истинската причина и отговорност остават неясни, толкова по-лесно е някой друг да ги измисли вместо нас.

Давам Созопол и Черноморец за пример, защото живея тук и това са проблемите, които виждам отблизо. Но почти всеки българин може да даде свои – от ремонтите на пътищата до качеството на новите ни магистрали. България получи огромен ресурс, с който трябваше да модернизира инфраструктурата си и години по-късно да бере плодовете от тези инвестиции. Само че част от плодовете се оказаха гнили и изпопадаха от дървото.

Имаме една много подходяща дума за това – „побългарихме“ работата. Европейският съюз е дал парите, а проектирането, възлагането, изпълнението, контролът и приемането са станали тук. Само че за много хора тази граница постепенно се губи. Те виждат табелата „финансирано от ЕС“, виждат крайния резултат и недоверието към собствената им държава започва да се пренася и върху Европейския съюз.

Тези дни попаднах и на една таблица, според която България е получила от ЕС около 56 милиарда лева повече, отколкото е внесла. Под нея отново се появяваха коментари: „И къде са тези пари?“, „И какво усетихме от това?“ Можеш да покажеш таблицата, но човекът в Черноморец ще ти покаже плажа. И неговият аргумент също е основателен.

Точно това понякога пропускаме, когато се опитваме да разберем защо популистите успяват. Не е достатъчно да кажем, че хората са излъгани, още по-малко да решим, че са глупави. Често преди лъжата има нещо истинско – реален проблем, разочарование, усещане, че никой не носи отговорност. Популистът не създава непременно това недоверие. Намира го готово, дава му удобно обяснение и посочва виновник.

Популистите идват на власт именно с обещанието, че знаят и кой е виновен, и как всичко ще бъде оправено. Истинската проверка идва след това. Ако започнат да решават проблемите, заради които хората са им повярвали, значи са имали решение. Ако проблемите си останат, а само се сменят виновниците, тогава става ясно, че недоволството не е било проблем за решаване, а средство за печелене на власт.

В крайна сметка политиците се познават не по това колко убедително обясняват защо нещо не работи, а по това дали го карат да заработи, когато получат възможност.