Две литературни срещи на „Аполония“ – с Мария Касимова-Моасе и Захари Карабашлиев, две книги за паметта и миналото и пълен двор на Художествената галерия в Созопол.
Снощи бях на две поредни литературни срещи от „Аполония“ – първо с Мария Касимова-Моасе и новия ѝ роман „Око“, а след това със Захари Карабашлиев и „Последният ловец на делфини“.
И преди да разкажа за книгите, нещо друго ми направи впечатление. Дворът на Художествената галерия беше пълен. Не „имаше доста хора“, а наистина пълен. Сред публиката разпознах и други творци и общественици, дошли просто като зрители.
Мислех си колко бързо „Аполония“ променя облика на Созопол. Цяло лято говорихме за новия тип туристи – по-млади, по-шумни, дошли основно за купона и за модерното място на сезона. И после идва краят на август и началото на септември и градът отново се пълни с онази публика, която помним от години. Хора, които отиват на изложба, театър, концерт, представяне на книга. Не че едните непременно изключват другите. Просто за няколко дни Созопол отново изглежда по друг начин.
„Око“
Първата среща беше с Мария Касимова-Моасе. „Око“ разказва историите на три жени – майка, любима и дъщеря, свързани с един мъж, а през личните им съдби минава и историята на България през различни периоди.
Голяма част от разговора беше за паметта. За това как двама души могат да преживеят едно и също нещо и години по-късно да го помнят съвсем различно. И за онези малки моменти, които някак остават в нас, без да сме избирали точно тях.
Самата книга е свързана и с много лично преживяване на авторката. Докато започва да я пише, се налага да замине с дъщеря си за Истанбул заради проблем с окото. Това преживяване постепенно се превръща в рамката, която събира трите женски истории. Оттам идва и заглавието – не само заради самото око, а заради онова, което виждаме едва когато сме готови да го видим.
Модератор на срещата беше Захари Карабашлиев, който малко по-късно смени мястото си и от човек, задаващ въпросите, стана човекът, към когото са насочени те.
„Последният ловец на делфини“
Втората среща беше за „Последният ловец на делфини“, с модератор проф. Веселин Методиев.
Това е роман, в който личната история се преплита с Втората световна война, следвоенна България и реалния лов на делфини по Черноморието. В основата е млад мъж, който случайно вижда стар документален филм за делфиноловна лодка и разпознава в него дядо си. Оттам започва търсене на истината за семейството му, но и за едно минало, което много често познаваме през готови идеологически разкази, а не през живота на хората.
Карабашлиев разказа колко много е работил с архиви, мемоари и свидетелства. В книгата са използвани и разкази на хора от Созопол, което за мен я прави още по-интересна. Ловът на делфини тук не е измислен фон, а част от реалната история на Черноморието, за която днес почти не се говори.
Точно тази тема ме интересува отдавна. Имам събран материал за лова на делфини и все се каня да го подредя и разкажа. Така че тази книга със сигурност ще бъде прочетена с особен интерес.
Двете книги са много различни, но странно добре си паснаха в една вечер. И в двете има памет, семейни истории и опит да се стигне до онова, което времето е покрило с други разкази.
А отвън беше Созопол в началото на септември. Пълен двор, хора по стълбите и край стените, познати лица сред публиката и две срещи една след друга.
Точно затова чакаме „Аполония“ всяка година.