Един съботен пазар в село край Созопол, обувки „почти нови, от последната мода“ и хора, които не искат много от държавата. Само един нормален път, за да могат да се прибират у дома.
През април 2026 г. прекарах една събота в село край Созопол. Отидох заради изборите, но най-силно ми остана друго – пазарът, хората и един разговор за това как се променя едно място.
„Въобще не са стари, нищо им няма! От новата мода са!“
Това обяснява продавачката на обувки втора употреба на съботния пазар в село край Созопол. Струват само 10 евро, а купувачите казват, че са „за работа“. Макар че в единия край има и обувки с токчета, които също привличат погледи.
Млади момчета и момичета спокойно оглеждат за находки. По-възрастните носят следите на тежък труд и години ежедневни усилия. Всички са спокойни, а ако ги заговориш – дружелюбни.
Това не е същото село, което видях преди 15 години. Тогава пустеещите къщи бяха с разграбени керемиди, а усещането беше за изоставеност. Днес е различно. Много от хората са работили в чужбина, видели са ред, харесали са го и вярват, че и тук е възможно.
Всъщност вярват повече от мен. Спорих с един от тях, че ще ни трябват поне още 15 години, за да се променим отвътре. Той ми отговори просто: щом при нас е станало, когато отидохме да работим в чужбина, значи всеки може.
Точно до пазара е градинката на селото, отбелязана на картата като „парк“. В нея има две пързалки и две люлки – стари, леко изкривени и поочукани, но използвани почти през цялото време, докато бях там.
По едно време пристигна момиченце на около шест години с майка си. Взе една дъска от седалката на люлката с изглед на юг и я премести на мястото на липсващата дъска на люлката с изглед на север. Явно предпочиташе нея. Майката се зачуди, а детето попита с усмивка: „Ама ти не знаеше ли?“. Така се ползва люлката. Неволята учи.
В това село децата отрано се учат да намират решение.
Може би затова, колкото и „забутано“ да изглежда, само през последните години селото е дало няколко лекари. Много от децата, тръгнали от местното училище, вече са завършили висше образование или следват в момента. Имат дори момиче, което през 2023 г. печели награда от състезание в Харвард. Днес учи в Софийския университет, въпреки че с радост биха я приели със стипендия на много места в чужбина. Но те вярват, че в България си струва.
През 2023 г. започва и ремонтът на пътя към същото това село. Само че по него развитие няма. Почти три години. Всички наблюдават как редовно пристига техника, появяват се хора, местят се напред-назад по няколко метра – и дотам. Пътят е осеян с дупки и постоянни ограничения за преминаване. Всеки път преди избори идват депутати и кандидати и обещават, че скоро ще бъде завършен.
Този път е може би единственото, което хората искат. Защото работа в селото няма и почти всички работещи ежедневно пътуват. Както и по-големите ученици – местното училище е само до основно образование.
Едно-единствено нещо искат от държавата и общината. Не бронзови магаренца в парка. Не стойки за селфита. Един нормален път, за да се прибират у дома.
Защото в много села хората вече не се прибират.
Пазарът приключи рано – към 11 часа и площадът опустя. Подготвихме помещението за избори – беше 18 април.
А в съботен Созопол днес улици и пътища са затворени, защото едни хора тичат за здраве. Когато позахабят новите си скъпи маратонки, може би някой ден и те ще попаднат в белия бус, който ги кара до селото.
Почти нови. От последната мода. За работа.
