42 години „Аполония“
Тази година „Аполония“ става на 42 и докато гледах снимки от събитията, се замислих, че някои от участниците и зрителите не са били родени, когато са започнали празниците на изкуствата. И си дадох сметка, че всъщност аз помня още първата „Аполония“.
Беше през 1984 година. Бях на 11 и тогава по телевизията вървеше „В името на народа“. Бях излязла на разходка и се насочих към Стария град. И там изведнъж попаднах на среща с актьорите от сериала! Тогава за мен това беше нещо невероятно.
Днес сигурно е трудно да се разбере защо. Сега всички са навсякъде – в телевизията, в YouTube, в социалните мрежи, в стрийминг платформите. Можеш да гледаш интервюта, цели спектакли, премиери, каквото поискаш. Тогава, особено за едно дете от провинцията, хората от телевизора бяха красиви, далечни и недостъпни. Ако живееш в София, можеш да отидеш на театър и да видиш някого на сцената. От Созопол не се тръгваше ей така до София, защото ти се гледа представление. Трудно се пътуваше, имаше жителство, хората не обикаляха страната за удоволствие така, както го правим днес.
И изведнъж тези хора бяха в Созопол!
Срещата беше в църквата „Св. св. Кирил и Методий“. Помня я прясно ремонтирана, цялата бяла отвътре и много светла. Бяха наредили няколко реда столове, актьорите седяха отпред, а хората срещу тях. Нищо специално като организация, но за мен беше вълшебно. Те говореха, отговаряха на въпроси, смееха се, а аз седях на няколко метра от хората, които допреди това съм виждала само на екрана.
И най-хубавото е, че изобщо не бях тръгнала на „Аполония“. Бях излязла да се разходя, както излизахме тогава. Видях, че има нещо, влязох и останах. Срещата продължи доста и аз толкова се бях прехласнала, че забравих кога трябва да се прибера.
Тогава, разбира се, нямаше мобилни телефони. Ние дори нямахме домашен. Ако си казал, че ще се прибереш в определен час и не се прибереш, няма как да се обадиш и да кажеш къде си. Докато аз на 11 години вече си имах културен живот, майка ми беше тръгнала да ме търси из Созопол. Не ѝ беше забавно като на мен.
Но тази среща я помня и до днес. И може би точно защото беше първият ми досег с нещо такова – не с културата изобщо, а с онзи свят на актьори, писатели, художници и музиканти, който дотогава изглеждаше някъде много далеч.
Покрай този спомен реших да потърся информация за сериала „В името на народа“. Не открих почти нищо. Една статия в Уикипедия, но нито една снимка, нито кадър, нито нещо, което да ми опресни спомена. Все едно е било сън, а не история.
Созопол, разбира се, не стана град на художници и писатели с „Аполония“. Тази част от историята на града започва много по-рано – още от средата на миналия век тук идват художници, писатели и хора на изкуството, а някои остават свързани с него за цял живот. Но според мен именно „Аполония“ затвърди този образ на Созопол като град на културата.
И вече 42 години това е част от края на нашето лято. Чакаме да излезе програмата, гледаме кой идва, кое представление си струва, на кой концерт да отидем, на коя изложба, на коя среща с автор. Правим си график и обикновено пак не успяваме да видим всичко.
Днес вече почти нищо не е недостъпно. Нито хората от екрана, нито книгите, нито музиката, нито филмите.
Но „Аполония“ пак си я чакаме. И магията ѝ още е жива.
P.s. И снимки от първата „Аполония“ не открих, но като заговорих за Созопол през 80-те се сетих за една изложба на Петър Бакалов на снимки от този период. Много хубави! Част от тях могат да се видят тук.