Созопол преди век
Много от местните жители на Созопол сме чели или поне сме чували за книгата на Анастас Разбойников „Градъ Созополъ и лѣтуването на пловдивската детска колония“. Книгата е издадена през 1927 г., но градът и събитията, които Разбойников описва, са от лятото на 1926-а. Тоест тази година се навършват точно 100 години от онзи Созопол, който той е видял и записал.
Източник изображения: Анастас Разбойников, „Градъ Созополъ и лѣтуването на пловдивската детска колония“, 1927 г.
Препрочетох книгата и този път най-много ме впечатли не толкова историята на древна Аполония, колкото начинът, по който Разбойников стига постепенно до своя Созопол. Той започва от Черно море и древните обитатели на крайбрежието, минава през основаването и разцвета на Аполония, през средновековния Созопол, а накрая стига до глава, озаглавена просто „Созополъ сега“. Само че неговото „сега“ е преди един век.
Разбойников приема, че Аполония е основана от милетски колонисти около 610 г. пр. Хр. и описва един богат и значим град с две пристанища, силна търговия, храм на Аполон и прочутата огромна бронзова статуя на бога. Според цитираното от него антично описание тя била висока около 13 метра и по-късно била отнесена в Рим. Авторът проследява и промяната на името. Като Созополис, „град на спасението“, градът е споменат през 431 г., когато вече е епископски център.
Следват векове, в които Созопол ту процъфтява, ту е разрушаван, преминава между различни владетели и остава важна точка по Черноморието. Разбойников цитира средновековни автори, които го описват като богат и многолюден град, свързан с търговията на Генуа и Венеция. През 1352 г. обаче градът е превзет и жестоко разграбен от генуезците, а след попадането му под османска власт през 1383 г. според автора вече не успява да възстанови старото си значение. От голям търговски център постепенно се превръща в малък крайморски град, чиито жители се занимават основно с риболов, мореплаване и лозарство.
Тъкмо тази непрекъсната смяна много ми направи впечатление. Ние често говорим за Созопол като за един от най-старите постоянно населени градове, което създава усещане за някаква непрекъснатост. А когато четеш Разбойников, виждаш колко много пъти градът всъщност е променял населението, облика и ролята си. Дори старите камъни са използвани отново и отново за нови постройки. Историята не стои на едно място, а буквално се наслагва.
И така стигаме до 1926 година. Градът тогава е почти изцяло върху стария полуостров, с къщи, както пише Разбойников, „гъсто сбити една до друга“. Св. Кирик все още е остров и там се строи Рибарското училище, а на Св. Иван има фар и жилище за неговия служител. Извън стария град обаче вече се появява един нов Созопол.
На Кротир се изгражда бежанският квартал. Разбойников го описва почти като село, с едноетажни къщи от камък, кал и кирпич, широки дворове и хора, свикнали със земеделския живот. Това са семейства, дошли от Тракия. Към Созополската община тогава принадлежи и Равадиново, където вече се е оформило селище с около 50 тракийски семейства от Карахадър, Лозенградско.
Точно в тези години градът преживява огромна промяна в населението си. Разбойников пише, че около 300 гръцки семейства вече са се изселили, а още около 200 остават. В изоставените къщи в стария град се настаняват български бежанци. Той посочва 180 семейства от село Манастир, Гюмюрджинско, както и семейства от Карахадър, Лъджакьой, Колибите и други места. В стария Созопол според него има и около 25 стари български семейства, които живеят в собствени къщи. Населението на града заедно с бежанския квартал в края на 1926 г. е 3286 души, а в Равадиново още 238. Само шест години по-рано Созопол е имал 4420 жители.
Особено живо е описанието как тази промяна се вижда по улиците. До тъмната носия на местното гръцко население вече се появяват сините носии на преселниците от Карахадър и Лъджакьой и белите носии на жените от Манастир. Разбойников е впечатлен най-вече от дългите им бели кърпи и ресните, които се движат при ходене.
Тук има и една част, която аз бих чела по-предпазливо. Разбойников пише, че тогавашното гръцко население на Созопол не било пряко продължение нито на древните гърци, нито на средновековните византийци. Според него в града имало само десетина „чисто гръцки“ рода, дошли от Цариград или от беломорските острови, а голяма част от останалите семейства били с по-стар български произход. Като пример посочва фамилии като Неделчеви, Цървенкови, Драганови и Станкови и отбелязва, че в следващите поколения към тези български фамилии вече се появявали чисто гръцки лични имена, например „Софоклъ Станковъ“. Той се позовава на разговори с местни хора и на по-стари сведения. Това е интересна теза и важна част от книгата, но все пак я възприемам като гледната точка на автора от 20-те години на XX век, а не като окончателно доказан извод за произхода на созополските родове.
Най-странното усещане идва, когато Разбойников започне да описва самия град. Влизаш от пристанището през пясъчния провлак и една улица се разделя на три. Двете главни улици стигат чак до Скамни, но били толкова тесни, че по тях едва можела да мине каруца. Къщите са притиснати една до друга, много от тях вече полуразрушени заради изселването на старото население. Авторът вижда град в упадък, но едновременно с това и град, който сякаш започва нов живот.
После идват имената, които познаваме и днес. Скамни, Каваците, Корунята, Св. Марина, Св. Иван, Св. Кирик. На Корунята хората ходят заради извор с прясна вода край морето. На Каваците се разхождат и летуват. По плажовете морето изхвърля морска трева, която местните наричат „димня“ и използват за пълнеж на дюшеци и възглавници.
Тук вече започнах да си представям града. Същото море, същите носове и острови, същите имена на местности, но почти нищо от онова, което днес приемаме за естествена част от Созопол, още не съществува. Дори туризмът е нещо ново. Самият Константин Иречек, когото Разбойников цитира, само няколко десетилетия по-рано нарича Созопол „забравен град“, в който пристигането на чужд пътник предизвиквало сензация. Разбойников вече отбелязва, че това се променя и че през лятото градът се изпълва с летовници.
Той пише много за морските бани, въздуха и лечебните качества на морето. Част от медицинските му обяснения днес звучат старомодно, но интересното за мен е друго. Още тогава той вижда Созопол като място с бъдеще като курорт. В книгата сякаш хващаме точно момента, в който градът започва да преминава от рибарски и лозарски център към онзи летен Созопол, който познаваме днес.
През лятото на 1926 г. тук пристига и пловдивска детска колония, общо 46 деца. Настаняват ги в прогимназията. Стават в 6:30, закусват, правят гимнастика, ходят на плаж, къпят се и се разхождат до Каваците, Корунята, Св. Марина, Св. Кирик и Св. Иван. Има дори менюто им: мляко, яйца, сирене, фасул с месо, кисело мляко, супа, кюфтета, диня, халва. А сламениците, върху които спят, са напълнени с онази същата морска „димня“.
Тъкмо такива подробности най-много ми харесват в старите книги. За Аполония, войните и владетелите можем да прочетем на много места. Но тук научаваме и какво са яли децата, върху какво са спали, къде са се разхождали, как са били облечени хората, колко широка е била улицата и какво е имало на място, по което днес минаваме всеки ден. И изведнъж 1926 г. не изглежда чак толкова далеч.
Сто години са минали. Св. Кирик вече не е остров. Бежанският квартал отдавна не е квартал в края на града. Каваците са съвсем различно място. Равадиново вече няма 238 жители. Созопол не очаква първите си летовници, а всяко лято приема огромен брой хора. Но морето е същото, Скамни е там, Св. Иван е там и човек все още може да застане на някое от местата, описани от Разбойников, и да разпознае хоризонта.
Докато четях, се запитах нещо друго. Ако някой през 2126 г. отвори книга или архив за днешния Созопол, какъв град ще види? Кое от нашия Созопол ще е останало, кое ще изглежда странно и отдавна забравено и кои места ще носят същите имена, както са ги носили през 1926-а?
Може би точно затова си струва да пазим такива книги. Не само за да знаем какъв е бил Созопол, а и за да си спомняме, че градът, който днес ни изглежда постоянен и даденост, всъщност непрекъснато се променя.
За книгата: Анастас Разбойников, „Градъ Созополъ и лѣтуването на пловдивската детска колония“, 1927 г. Дигиталният текст може да бъде прочетен в „Моята библиотека“ (Chitanka.info): към книгата.
За изображенията: Снимките към статията са възпроизведени от оригиналното издание на книгата, като са запазени и оригиналните им надписи.